ПРОБЛЕМИ ОКОЛО ИЗБОРА НА ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВАС

С указ № 197/04.10.2017 г. президентът върна предложението на ВСС за назначаване на Георги Чолаков за председател на ВАС за повторно предложение, съгласно чл. 129, ал. 2 КРБ.

Още преди обнародване на указа се породи спор относно процедурата, по която следва да се направи това повторно предложение.

Оформиха се две гледни точки. Според първата: кандидатурата на Георги Чолаков трябва да се подложи на повторно гласуване. Според втората: процедурата по избор на кандидат трябва изцяло да се повтори.

На пръв поглед, втората теза противоречи на текста на чл. 173, ал. 13 от ЗСВ, според която процедурата, описана в алинеи от 1 до 12, се извършва само „ако няма повторно направено предложение за същия кандидат”. Ако се придържаме към буквата на закона, само ако кандидатурата на Георги Чолаков не бъде повторно предложена или макар и предложена не получи необходимото мнозинство, може да се пристъпи към повтаряне на процедурата избор на кандидат, който ще се предложи на президента, описана в алинеи от 1 до 12 на чл. 173 ЗСВ.

Този извод обаче не е съобразен с едно много съществено обстоятелство: кандидатурата на Георги Чолаков е върната за повторно предложение на друг, новоизбран състав на ВСС. Тази хипотеза не е изрично уредена в чл. 173 ЗСВ. Отказът на президента да назначи предложения от бившия ВСС кандидат е своебразно президетско veto и следва да се приложат принципите и разрешенията за този институт, в този частен случай. Когато държавният глава наложи veto след изтичане на мандата на парламента, намираме се пред т.н. „джобно вето” /pocket veto – название заимствано от американската конституционна практика/, при което отлагателното вето се превръща в абсолютно вето /вж. Пламен Киров, „Президентът в българския конституционен модел” стр. 181/. Новоизбраното Народно събрание не може да приема повторно върнат от президента закон, гласуван от предишното НС. Той не е негов закон: предложен, разискван и гласуван е от друг състав на парламента. Може да бъде внесен само като законопроект в новоизбраното НС. Аналогично е положението и при отказ на президента по чл. 129, ал. 2 КРБ. Цялата процедура по номинирането на кандидати, представянето и изслушването на техните концепции, проверките и докладите на комисията по атестирането и конкурсите и на комисията по професионална етика е осъществена от друг състав на ВСС. За отбелязване е, че президентът съзнателно изчака изтичането на мандата на бившия ВСС /03.10.2017г./ и едва след това /04.10.2017г./ публикува указа си с отказ за назначаване, с което постави този проблем пред новия ВСС. Тази конституционна практика цели налагането на абсолютно вето.

Тезата, че трябва само да се прегласува отхвърлената с президентския отказ кандидатура поставя и други проблеми, дори ако бъде възприета по принцип.

Прегласуването за „същия кандидат” не следва автоматично от отказа на президента да го назначи за председател на ВАС, а трябва да се предшества от „повторно предложение”. Първият въпрос, който трябва да разреши ВСС е кои могат да правят предложения за тази длъжност – дали това са само субектите посочени в алинея втора на чл. 173 ЗСВ.

Чл. 173, ал. 13 ЗСВ не дава категоричен отговор на въпроса дали гласуването трябва да се проведе само „за същия кандидат” или в него трябва да бъде включен и другият кандидат, участвал в конкуренцията по избора. Този въпрос стои открит, доколкото преодоляването на президентското вето чрез прегласуване само за „същия кандидат” има смисъл ако е направено от състава на ВСС, взел първоначалното решение. Не може да се прегласува чуждо решение.

От тези въпросителни /които не са изчерпателно посочени/ става ясно, че пленумът на на ВСС е изправен пред казус с повишена трудност.

Независимо от това коя теза ще надделее при разискванията в пленума на ВСС, много е възможно да се стигне повтаряне на процедурата описана в чл. 173, алинеи от 1 до 12 ЗСВ, ако процедурата осъществена по първия вариант не се събере необходимото мнозинство. А това едва ли е най-рационалното разрешение. Повтаряне на процедурата означава забавяне поне с четири месеца на назначаването на председател на ВАС, което води до изкуствено удължаване на мандата на действащия председател. Поставя се дори въпросът: президентът може ли да откаже назначаването на новоизбрания кандидат, ако той е различен от първоначално предложения му? Ако е възможно, следва ли да се проведе отново цялата процедура по номинирането, ако няма повторно предложение за същия кандидат или той не получи необходимото мнозинство? Въпросителни, които показват, че конституционната уредба за назначаването на тримата най-висши магистрати не е сполучлива, особено с разпоредбата на изречение второ на чл. 129, ал. 2 КРБ, според която президентът не може да откаже повторно направено предложение. Тя поставя държавния глава в едно унизително положение: да назначи на висша длъжност в съдебната система лице, чиято кандидатура той е отказал да одобри. Такава субординация е неприемлива. De lege ferenda, много по-рационално и съобразено с конституционната йерархия на институциите е друго разрешение, което да не води до тежка, продължителна процедура, свързана с опастност от институционална криза. Например: да се изберат и предложат на президента две, даже – три кандидатури, между които той може да направи окончателен избор. Подобно разрешение за назначаване на магистрати има при действието Закона за устройство на съдилищата /ЗУС/, отпреди 09.09.1944г.

 

Петър Обретенов

Реклами

Да обмундироваме ли прокурорите?

Изминалата седмица ни поднесе на българската общественост едно неочаквано, радостно събитие: визитата, която генералният прокурор на Русия Юрий Чайка направи на българския главен прокурор г-н Сотир Цацаров. Тя прескочи тесните граници на чисто професионалните отношения и се превърна в политическо събитие с приемането на Чайка от премиера Бойко Борисов и благославянето й от българския патриарх Неофит. И като всяка политическо събитие, тя стана обект на полемика. Някои коментатори, като бившият ни посланикв Русия Илиян Василев,  обвиниха Цацаров, че е приел роля, която превишава правомощията му по конституция, а политици, като бившият правосъден министър Христо Иванов, определиха посещението като „абсолютен скандал”. Цацаров не остана длъжен и заяви, с език неприсъщ на юрист, но обичаен за някои политици и журналисти че „хора, които живеят от чужди грантове и бивши агенти на ДС, скачат на гърба на прокуратурата”.

От изявленията на Цацаров и прессъобщенията на българската и руската прокуратура научаваме, че визитата е във връзка с подписана по времето на предшественика му Борис Велчев спогодба. Не стана ясно дали посещението на нашия главен прокурор в Москва през м. май, т.г. е в изпълнение на тази позабравена спогодба, защото по повод на това посещение прокуратурата съобщи тогава, че то „ е в рамките на подписаното между двете прокуратури Споразумение за сътрудничество през 2015г”. Но това са подробности, които за  някои журналисти са повод – може би дребнав – да се заяждат с г-н Цацаров с въпроса: кога казва истината. Важното и същественото е, че доста отдавна между двете прокуратури съществува близка връзка и сътрудничество, което е дори официализирано в съответни документи. То е препотвърдено по един недвусмислен начин с подписаната, според нашата прокуратура, Програма за сътрудничество между двете институции за периода 2017 – 2019г. в областта на противодействие на тероризма,, борба с радикализацията и насилсвения ексртемизъм, както и транснационалната организирана престъпност. А в съобщението на руската прокуратура се казва, че подписаният документ предвижда обучение на български прокурори ва Академията на главния прокурор на Русия и провеждането на кръгли масти на различни теми. Една от тях ще бъде на тема споделяне на опит в прилагането на антикорупционното законодателство.

Бившият наш посланик в Русия Илиян Василев греши като заявява, че не е в правомощията на главния прокурор да кани чужди прокурори за обмяна на опит и сътрудничество. Но не си спомням случай – ако съм забравил, моля, да ми се напомни – главен прокурор на страна член на ЕС да е бил поканен от нашия главен прокурор и да е посрещнат с такава помпозност и на такова високо равнище, та дори да му се придаде важно политическо значение със срещата му с премиера и дори с благословията на патриарха. Нашияг главен прокурор и подчинената му прокуратура твърде ревниво пазят ”независимостта” си от чуждо влияние в тяхната работа. Те обърнаха гръб на шефката на румънската специализирана прокуратура за борба с корупцията Лаура Кьовеши, при посещението й в България, и с неудовоствие посрещнаха проверката  извършена от група западноевропейски прокурори за състоянието на нашата прокуратура. В този аспект, визитата на руския главен прокурор е знакова в далеч отиващи измерения, които могат да доведат до смущаващи европейската ни переспектива изводи и то в няколко насоки.

На първо място, моделът „Вишински”, върху който е изградена нашата прокуратура се консолидира. Не само призивите на наши юристи, общественици и политици за реформиране на прокуратурата остават глас в пустиня, но и оставаме глухи за препоръките на Венецианската комисия и други европейски институции в тази насока. Щом ще вземаме пример, обменяме опит и организираме кръгли маси с руската прокуратура, която е олицетворение на този модел, няма как да се научим как е организирана прокуратурата в европейските държави и как тя трябва да действа според европейските разбирания за правова държава, а не според рецидив на царското самодържавие, каквато е днес Русия.

На второ място, и това е още по-тревожно, борбата с корупцията чрез прилагане на антикорупционното законодателство, за която наши прокурори ще се обучават в академията на руската прокуратура и ще споделят опит на кръгли маси / според съобщение на руската прокуратура, спестено от нашата прокуратура /, явно отива в глуха линия. Русия е класически пример за държава, в която господстват олигархически кръгове и корупционни практики. Обмяната на опит сигурно не ще е в полза на противодействие на корупцията, защото руската прокуратура явно не се справя с тази задача. А прокуратурата играе ключова роля за реализиране на антикорупционното законодателство.

По повод, посещението на Чайка, пресцентърът на прокуратурата разпространи снимки за неговите срещи с главния прокурор Цацаров. На една от снимките, която вероятно е правена в Москва при посещението на Цацаров през м. май .т.г., Чайка е с униформа. А защо и ние не заменим тогите на прокурорите с мундири? Това би довело до пълно единство между форма и съдържание на принципа, върху който е изградена нашата прокуратура: единна и централизирана. От пръв поглед да се знае кой е началство, заповедите на което се изпълняват безпрекословно и се козирува.

Защо наказателното производство срещу модерния ляв е анонимно?!

Защо е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител когато извършителят е световно известен? Изнесените досега факти свидетелстват, че хулиганските действия са извършени от “ модерния ляв“, който не блести с добро възпитание, констатирано при много други случаи.

Друг е въпросът за поведението на папараците, но има цивилизовани методи за отстраняването им. В България много “ знаменитости“ смятат, че са над закона. В нормалните страни не е така: и по -големи знаменитости от Стоичков станаха “ жертви“ на американското правосъдие. Този случай е тест за българската правосъдна система дали прилага конституционната норма за равенство на всички граждани пред закона. Формулата “ неизвестен извършител“ е фалстарт за следствените действия, но надявам се истинският старт да бъде по-добър.

За случая, Стоичков трябва да получи сериозно предупреждение от правосъдните органи, че е длъжен да спазва закона и, че мутренското „правосъдие“ е отживелица. От това ще спечели България, а и самия Стоичков, тъй като с нищо няма да навреди на славата му на българин прославил страната ни.

КОЙ ДА СТОПАНИСВА СЪДЕБНИТЕ СГРАДИ?

Във ВСС се състоя доста оживен спор за начина, по който трябва да се стопанисват съдебните сгради и за това дали Министерството на правосъдието дължи 500 000 лв. във връзка с това.

Тези „дебати“ илюстрират какъв абсурд /да не кажа – глупост/ е прехвърлянето правомощията за стопанисване на съдебните сгради от Министерството на правосъдието на ВСС. От еднолична отговорност на министъра се преминава към колективна безотговорност на хипертрофиран по численост съвет, по–голямата част от членовете на който хабер си нямат от проблемите за поддръжка и строителство на съдебни сгради. Сега щели да изработват концепция. Добре е на членовете на съвета, на цялата юридическа общност, а и на българската общественост, да се припомни, че великолепната софийска съдебна палата, сградата на Министерството на правосъдието, както и съдебните палати в много градове в страната, са изградени по инициатива на МП, със закон внесен от него и приет на 16.07.1926 г., с който е учреден фонд „Съдебни сгради“, управляван от комитет оглавяван от Министъра на правосъдието и с членове: началниците на гражданския, наказателния и бюджетния отдел на министерството, един съдия или прокурор посочени от ВКС и един адвокат посочен от ВАС. Този малък екип е извършил цялата огромна работа по построяването и поддръжката на съдебни сгради в страната до началото на войната. След това почти нищо не е направено в тази насока, а дори през периода на т.н. “ народна демокрация“ повечето от тези сгради бяха взети от съдебното ведомство за други нужди /слава Богу – сега са върнати /. Г-н Кожарев като мисли върху „концепцията“, защо не вземе направо този изключително успешен модел. И да освободи членовете на съвета от изпълнението на несвойствени задачи. Вярно е, че вината е на законодателите, които доведоха до абсурд принципа за разделение на властите и приеха, че това разделение се осъществява с китайска стена между тях.

 

ЗАРАДИ ЕРДОГАН

Българските власти нарушиха закона, конституцията и Европейската конвенция за правата на човека, за да запазят „ добри” отношения с Ердоган.

Случаят „ Бююк” е огромен резил за българските власти, които нарушиха Закона за чужденците, чл.26, ал.2 и чл.27 от конституцията и европейската конвенция за правата на човека, с предаването на пребиваващия в нас турски гражданин на турските власти.
Обясненията и оправданията на висши шефове на МВР са просто смехотворни.

По-добре да бяха замълчали.

Законът за чужденците изрично предвижда, че принудително предаване се осъществява под „наблюдение на омбудсмана на Република България”, „закто и от представители на национални и международни неправителствени организации”, а ВАС, в редица свои решения изисква: „За да спази задължителното изискване на европейските и национални правни норми в заповедта, с административна мярка – принудително отвеждане до границата, органът е длъжен да предостави срок за доброволно изпълнение.”

Обяснението, че спрямо Бююк е била приложена административната мярка – принудително отвеждане до границата, тъй като е нямал редовни документи за самоличност, е юридически абсурд, защото отговорността за това административно нарушение не може да има приоритет пред две съдебни решения, с които се отказва екстрадирането му и пред императивното изискване на чл.26, ал.2 от Конституцията, според което „чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция”. Както за всеки български гражданин, така и на чужденеца трябва да бъде осигурено правото на защита срещу незаконосъобразна административна заповед. Например: поведението на гръцките власти с много по-драстичния пример на избягалите с хеликоптер военни, за които може да се направи обосновано предположение, че са участвали във военния преврат.

Въпросът опира до отговорност не на някакви началници на МВР и на дирекция „Миграция” /за което сега щяла да се прави проверка/, а за политическа отговорност на най – високо равнище. Екстрадирането на Бююк не може да е станало без одобрението на премиера и от интервюто му тази сутрин пред „Нова телевизия” този извод безусловно се натрапва. Можем само да му съчустваме за тежката дилема, в която е изпаднал пред вид шантажа на Ердоган да залее Европа, и на първо място – България, с поток от бежанци. Опростено, тази дилема се поставя така. Кое да жертваме: гарантираните от закона и международно признати човешки права на турския гражданин Бююк или сигурността на България.

Представено в този схематичен вид разрешението намерено от Борисов – да запази „всячески” /тази употребена два пъти думичка включва всичко и не изключва нищо, най – малко съдбата на Бююк и спазването на закона/ добри отношения с Турция вероятно ще намери много подържници в нас. Но остава горчивото чувство, че сме жертва на изнудване, а допуснеш ли веднаж подобна слабост ставаш лесна плячка и на последващи домогвания. И какво означават думите на премиера, че „голямата цел, която ние трябва да имаме е да направим, така че Турция да третира България по различен начин от всички страни в Европа”.

Много двусмислие има в тази цел. Отношенията с една регионална суперсила, и което е по –важно: очевидно загърбваща европейските ценности и завета на Ататюрк за светска държава, управлявана от всевластен диктатор, не могат да бъдат равноправни и в съответствие с идеалите, целите и правовия ред на ЕС. Губещата страна в тези „ специални отношения” при всички случаи ще сме ние, като правим такива „ компромиси” със закона като екстрадирането на Бююк. Напротив, за нас цел трябва да бъде Турция да ни третира като всички други европейски държави, като част от европейската общност, каквато сме като член на ЕС и само като такива можем да намерим здрава и сигурна опора за запазване на равноправни и добросъседски отношения с Република Турция.

ДА ПИТАМЕ ЛИ КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ЗА НЕРОДЕН ПЕТКО

Злободневна обществена тема е може ли Първанов да се кандидатира за трети мандат. Този въпрос естествено вълнува политиците. Учудващо обаче е, че той предизвика ожесточен спор сред юристите, и особено между специалистите по конституционно право, които се разделиха на два непримирими лагера. Едните смятат, че е възможен трети мандат, други – конституцията изрично забранява това.

Интересното е, че Първанов, само намекна, че имало тълкуване, според което възможно било човек, който е бил президент два мандата и престоял на резервната скамейка да се кандидатира отново, но на директен журналистически въпрос отказа да отговори дали ще го направи.

Политическият пиар, който той си направи с това двусмислено изявление обаче е триумфален. От глухата линия на лидер на третостепенна политическа сила той изведнъж беше изстрелян в окото на политическата буря и стана център на догадки, сметки за бъдещи коалиции, евентуални личности като партньори в президентската двойка и пр. и пр. Видни политици, общественици, журналисти и даже – конституционалисти, оживено спорят. Всички гадаят какво може да бъде евентуалното решение на КС.

Цялата шумотевица е за нероден Петко. Конституцията и Изборният кодекс точно определят реда, по който дадена личност може да се кандидатира за президент. Той подава заявление пред ЦИК. Тя преценява суверенно дали отговаря на условията. Може да откаже, може и да го регистрира. И в двата случая решението на ЦИК подлежи на обжалване пред ВАС. Последният може сам да реши въпроса, но може да го отнесе и пред КС, ако приеме, че конституционната норма е неясна. Едва в този случай КС може да се намеси, но това ще е вече в хода на изборния процес. Така че, Първанов, ако действително има намерение да се кандидатира, трябва да събере смелост и да рискува в едно начинание с неясен изход /каквито и благоприятни тълкувания да го окуражават сега/. Другият път – предварително тълкувателно решение на КС по чл.149, ал.1 КРБ – е затворен за него и той добре го знае, както и всички участници в този спор – няма кой за сезира КС.

Без да изпадам в политически инсинуации, обективно ситуацията е такава, че в НС той няма възможност да получи подкрепата на една пета от народните представители. Президентът и МС е изключено да го подкрепят, омбудсманът, макар и от същата кръвна група, даде знак, че ще стои на висотата на положението си на политически неутрален защитник на правата. Гл. прокурор и ВКС, нямат институционален /а с това и правен/ интерес да сезират КС. Що се отнася до ВАС, той е участник в тази процедура, но ще бъде абсурд, а според мен – и противоконституционно, той да абдикира от правомощията си преди сам да бъде сезиран със спора и преценил аргументите на страните, направени съгласно предвидената процедура, а не такива съдържащи се в медийни изяви.
Спорът е за нероден Петко и юристите трябва за си дадат сметка, че са въвлечени в една политическа игра.

ДА ПИТАМЕ ЛИ КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ЗА НЕРОДЕН ПЕТКО?

        Злободневна обществена тема е може ли Първанов да се кандидатира за трети мандат. Този въпрос естествено вълнува политиците. Учудващо обаче е, че той предизвика ожесточен спор сред юристите, и особено между специалистите по конституционно право, които се разделиха на два непримирими лагера. Едните смятат, че е възможен трети мандат, другите – че конституцията изрично забранява това.

       Интересното е, че Първанов, само намекна, че имало тълкуване, според което възможно било човек, който е бил президент два мандата и престоял на резервната скамейка да се кандидатира отново, но на директен журналистически въпрос отказа да отговори дали ще го направи.

        Политическият пиар, който той си направи с това двусмислено изявление обаче е триумфален. От глухата линия на лидер на третостепенна политическа сила той изведнъж беше изстрелян в окото на политическата буря и стана център на догадки, сметки за бъдещи коалиции, евентуални личности като партньори в президентската двойка, и пр. и пр. Видни политици, общественици, журналисти и даже – конституционалисти, оживено спорят. Всички гадаят какво може да бъде евентуалното решение на Конституционния съд /КС/.

       Цялата тази шумотевица е за нероден Петко. Конституцията и Изборният кодекс точно определят реда, по който дадена личност може да се кандидатира за президент. Той подава заявление пред Централната избирателна комисия /ЦИК/. Тя преценява суверенно дали отговаря на условията. Може да откаже, може и да го регистрира. И в двата случая решението на ЦИК подлежи на обжалване пред Върховния административен съд /ВАС/. Последният може сам да реши въпроса, но може да го отнесе и пред КС, ако приеме, че конституционната норма е неясна. Едва в този случай КС може да се намеси, но това ще е вече в хода на изборния процес.

        Така че, Първанов, ако действително има намерение да се кандидатира, трябва да събере смелост и да рискува в едно начинание с неясен изход /каквито и благоприятни тълкувания да го окуражават сега/. Другият път – предварително тълкувателно решение на КС по чл.149, ал.1 от Конституцията на Република България – е затворен за него и той добре го знае, както и всички участници в този спор – просто няма кой да сезира КС.

        Без да изпадам в политически инсинуации, обективно ситуацията е такава, че в НС той няма възможност да получи подкрепата на една пета от народните представители. Президентът и Министерски съвет е изключено да го подкрепят, омбудсманът, макар и от същата кръвна група, даде знак, че ще стои на висотата на положението си на политически неутрален защитник на правата. Гл. прокурор и ВКС, нямат институционален /а с това и правен/ интерес да сезират КС. Що се отнася до ВАС, той е участник в тази процедура, но ще бъде абсурд, а според мен – и противоконституционно, той да абдикира от правомощията си преди сам да бъде сезиран със спора и преценил аргументите на страните, направени съгласно предвидената процедура, а не такива, съдържащи се в медийни изяви.

       Спорът е за нероден Петко и поне юристите трябва за си дадат сметка, че са въвлечени в една политическа игра.

Прокуратурата не е от „съветски“ тип, а от времето на Петър Велики

 

Преди четиридесет и повече години беше нашумяла една пиеса на придворния драматург Георги Джагаров – „Прокурорът“. В нея се пресъздаваха терзанията на един „истински комунист“ на длъжност – прокурор, който трябваше да се “ бори“ за справедливо наказание на прегрешили спрямо закона и морала. Интересното, особено за един юрист, беше, че прокурорът решаваше всичко в този друматургичен случай – съдбата на обиняемия зависеше изцяло от него.

За съдия изобщо не ставаше дума – той отсъстваше от пиесата. Май такова беше и истинското положение и Джагаров правилно го е схванал и пресъздал. Но по – различно ли е днес състоянието на съдебната система? Съществен рецидив от това минало действа и сега.  Прокуратурата продължава да бъде от същия, “ съветски“ тип, което е анахронизъм за държава, която има претенции да бъде с европейско законодателство. Постановката в ЗСВ “ единна и централизирана“ прокуратура трябва час по- рано да отпадне.

Държа да подчертая ( и то в качеството си на народен представител във ВНС, който активно е работил по изработването на конституционните текстове), че тази формулировка не следва и даже е в противоречие с нормата на чл.126, ал.1 КРБ “ Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата“, която имаше предвид устройството на нашата прокуратура преди 9.09.1944г. когато прокурорите са били към съответните съдилища и са били част от съдебната власт и кариерното им развитие е преминавало през това на съдията / и обратно /.

Приложението на чл.126, ал.1 от КРБ не отиде по-далеч от наименованията на звената, без да засегне същностната им характеристика. Прокуратурата остана такава, каквато е била по времете на Вишински. Тя даже  не е точно “ съветски“ тип, а остатък от абсолютизма, от времето на Петър Велики, който пък много харесал ролята на прокурора при френската абсолютна монархия и създал прокуратура, която да бъде “ око на царя“. Този анахронизъм трябва да бъде изметен.
Що се отнася до втората част от статията на Калпакчиев – за ролята на личността на съдията – темата е необятна. Всичко казано там е вярно, но още много може да се добави. От нашите действащи съдии още много може да се желае, но преди всичко: по-малко формализъм и повече чувство за социална справедливост.

Статията е публикувана в *Де Факто Легал

Мнозинството от депутатите нямат понятие за кого гласуват

„Фактът, че от раз са избрани съдебните инспектори, не е от добрите новини“. Така бившият зам. шеф на ЦИК Петър Обретенов коментира за De Facto Legal изборът на 10-нови инспектори, които имат важна роля за съдебната власт. Под заглавие „Парламентът от раз избра 10-те инспектори на съдебната власт” на 16 февруари информирахме, че изборът е минал за по-малко от час и без дебати, въпреки очакванията,че ще вотът ще бъде белязан от сериозна конкуренция между 19-те номинации за 10-те места. Остана и впечатлението, че в много от случаите депутатите пратиха в инспектората партийни назначения, а не професионални кандидатури. Именно този факт коментира и юристът Петър Обретенов по долу.

„Изборът без дебат, означава, че е  резултат от политическо съгласие (да не употребя – сделка), а това не е най-удачния начин за избиране на инспектори с високи професионални качества и утвърден авторитет. Вземал съм участие в подобен избор – Великото народно събрание избираше съдиите – и съм наясно, че мнозинството от депутатите нямат понятие за кого гласуват и всичко се решава в партийните централи и на базата на лични връзки. Като институция Инспекторатът е създаден преди повече 100 години и е бил орган, който е имал решаващо значение за квалификацията, подбора и кариерното развитие на магистратите.  Но по стария ЗУС /Закон за устройство на съдилищата/ изискванията за заемане на тази длъжност са били много по–големи и инспектор е можел да стане само този, който е преминал последователно през йерархията най-малко до председател на окръжен съд /ако е имал 5г. стаж като такъв/. Обикновено, за инспектори са командировани /от Министъра на правосъдието – това е друга тема/ съдии от ВКС и апелативните съдилища. Това е особено важно във връзка с възобновеното / добре забравено старо / правомощие на инспекторите да анализират качеството на свършените дела.

Как сега един инспектор, който отговаря на минималните изисквания /бил е 7 г. районен съдия и 5 г. окръжен/, ще ревизира съдии от ВКС със стаж над 20г.? Това са само бегли бележки върху един голям проблем, който не е разрешен удачно нито нормативно, нито в персонален аспект. А това ще създава много  затруднения в  работата на съдебната система.

Статията ми е публикувана на defactolegal.bg

Президентът и вицепрезидентът

Годишната пресконференция на Президента предизвика коментари не толкова с неговите изявления, колкото с тези на вицепрезидентката М. Попова. Общият тон е, че вицето е изразило по- различна позиция, която дори намери подкрепа от някои политически сили. Появиха се спекулации, че това е анонс на г-жа Попова към самостоятелна кандидатура за престоящите президентски избори.

Коментарите по този повод, доколкото можах ги проследя, са чисто политически и не стигат до въпроса доколко това поведение на вицепрезидентката е в съответствие с Конституцията. А този проблем ще се задълбочава все повече с наближаване на президентските избори и ще добие особена острота ако президентът Плевнeлиев и вицепрезидентката Попова се кандидатират в тези избори.

Г–жа Попова, в медийни изяви, отрича да има противоречия с президента, но анализа на нейните изявления не само на пресконференцията, но и по други поводи, показва, че тя поставя под съмнение основни моменти в политическата визия на президента. Най малко, със своите изяви тя дава повод за медийни интерпретации в тази насока.

Това поведение на вицепрезидентката, ако не и в пряко нарушение, не е в духа на Конституцията. Държавен глава е еднолично Президентът. Вицепрезидентът е „пазител на мандата”, който подпомага президентът в неговата дейност и му дължи лоялност. Недопустимо е действия или изявления на вицепрезидента да бъдат предмет на политически интерпретации, още по-малко на партийни такива, които да създават впечатление, за различия с държавния глава, дори и това да не е сторено преднамерено, а да е резултат от неточно изразяване или излишна словоохотливост. Тя е длъжна да мери точно думите си и да не създава впечатление, че е контрапункт на позицията на президента. В противен случай, единството на нацията, което се олицетворява съгласно Конституцията от президента /чл.92/, е минирано в самия връх на държавната власт.

Ако г-жа Попова има различия с президента, то тя или трябва да запази лоялност, или открито да ги афишира, като в последния случай е длъжна да подаде оставка. Такъв прецедент вече имаме в нашата конституционна практика – оставката на вицепрезидентката Блага Димитрова.

Петър Обретенов